Има снимка на майка ми от вечерта на вторник, 3 ноември 1992 г., вечерта, когато избрахме Бил Клинтън за президент на Съединените щати. Тя държи чаша вино, заобиколена от приятели, широко усмихната. Това беше исторически момент както в национален, така и в личен план. В национален мащаб току-що бяхме върнали демократите след 12 години републиканци на власт. Майка ми и баща ми вярваха, че републиканците съсипват бъдещето ми. Но също така беше огромна нощ лично. Само часове по-рано на майка ми беше казано, че ракът на гърдата, от който беше в ремисия в продължение на пет години, се е върнал.
И една година по-късно тя щеше да е мъртва.
Разбира се, тогава не знаехме това. Всичко, което знаехме, беше, че мъж със силна съпруга, който все още използваше моминското си име, беше избран за президент на страната и майка ми беше обнадеждена за бъдещето на страната ни за първи път, откакто роди двете си дъщери преди 12 години. Тя беше права да се надява. Защото снощи за първи път една жена - същата силна жена - спечели делегатите, необходими, за да стане предполагаемият кандидат на Демократическата партия за президент на Съединените щати.
Майка ми постоянно ми липсва. Липсват ми смехът й, съветите и прегръдките й. Но снощи гледах Хилъри Клинтън — Съпругата на Бил Клинтън — признайте, че стъкленият таван, държан над главите на всички жени в тази страна, най-накрая беше разбит, държайки 9-годишната внучка на майка ми в ръцете си, тя ми липсваше по нов начин.
Майка ми обичаше Хилари Родъм Клинтън. Тя обичаше коментарите си за отказа да остане вкъщи и да пече бисквитки. Тя обичаше яростната си подкрепа за правата на абортите и ангажимента й да не бъде просто малката сладка първа дама, чиято основна цел е да преукраси Белия дом. За жени като моята майка Хилъри Клинтън беше първата първа дама, която изглеждаше като тях – трудолюбиви феминистки, които изказаха мнението си и се бориха за правата, които жените от моето поколение сега могат да приемат за даденост.
Така че снощи, докато тълпата пляскаше и дъщеря ми грееше, аз плаках. Някои от сълзите бяха за мен, жената, която никога не е вярвала, че ще види жена президент през живота си. Някои бяха за дъщеря ми, чиито мечти сега станаха много по-реалистични. Но много – повечето – бяха за майка ми, която никога не доживя до този момент.
Предстои ни още дълга битка и тези избори далеч не са приключили. Но снощи все пак беше историческа. Една жена е готова да стане кандидат от голяма политическа партия в тази страна. Това значение не се губи за никого, независимо от политическата му принадлежност. Бях съвсем мъничко, когато Уолтър Мондейл бягаше с Джералдин Фераро в билета си, но все още си спомням ходенето на митинги с родителите ми и чувството, което имах, когато видях жена на подиума. Беше вълшебно. Но не беше достатъчно.
„Защо не бяга тя?“ Попитах майка ми. Тя нямаше отговор. Но самата аз като майка знам как трябва да се е почувствала при въпроса. Като удар в червата. Тя не беше на върха, защото жена никога не е била президент. Просто не беше направено. По дяволите, жените имаха право да гласуват само около 60 години, когато се родих. Как е възможно един от тях да е бил президент? Съобщението до мен? Жените могат да правят много неща. Просто не е най-голямото нещо.
Никога не знаех колко съм интернализирал това послание до този изборен цикъл. Виждайки колко много означава това за дъщеря ми, питането от сина ми, сякаш не е нищо, защо това не се е случвало преди — всичко това е нещо ново и вълнуващо. Това е нова глава в историята на жените, която кара всичките ни дъщери да осъзнаят по-добре своя потенциал. От факта, че ако работят усилено в училище и учат право и държат очите си върху наградата, те наистина могат да постигнат абсолютно всичко, което техните братя могат. Жената президент вече не е празна мечта. Тя има шанс 50/50. И майка ми не е тук, за да го види. Тя не е тук, за да види най-малката си внучка, само на 2 години, която ще порасне, без да помни свят, в който жена никога не е била основен партиен кандидат. И, с Божията воля, през есента тя може никога да не познае страна, която никога не е имала жена президент.
Майка ми беше част от историята, която направи това да се случи. Тя беше част от срещите за повишаване на съзнанието и организирането. Тя прекарва доброволно безброй часове в кампаниите на жени кандидати за сенат и Планирано родителство. Тя беше в окопите, борейки се за правата на жените, когато все още се наричаше Women’s Lib и преди Роу срещу Уейд дори да е нещо. Така че, по дяволите, да, тя би се радвала да види снощи. Тя би се радвала да види изражението на лицето на дъщеря ми. И тя би се радвала да види жената, на която толкова се възхищаваше като първа дама, да излезе от сянката на съпруга си веднъж завинаги.
Беше историческа вечер, разбира се. Но това е само. Снощи „историята“ стана „нейна история“ и трябва да благодарим на поколения жени за това. Тези жени, които дойдоха преди, които се бориха, които се бориха и които умряха, проправяйки пътя точно за този момент. Майка ми така и не успя да види реализирана мечтата си. Но бих искал да вярвам, че може би, просто може би, тя отпушва бялото вино някъде във Вселената, готова да купонясва, сякаш е 1992 г. Само дето не е така. 2016 г. е и тази победа ще означава още повече. През ноември, сред празничните флейти на шампанското, които планирам да осигуря за всеки човек, който поканя в дома си, ще има и празна чаша. Това е за майка ми. Да признае, че нищо от това, както в национален, така и в личен план, никога не би било възможно без нея.